Върхът

Върхът се изправя пред мен.

Белотата на снега и синевата на небето се врязаха в очите ми.

Синевата се взривява в мен и отеква в дълбините на душата.

Върхът, тържествуващо и надменно предизвикателно, се надига на пръсти-

 недостижим и желан.

Когато тръгвах към него бе толкова възможен,

ласкав,

нежно подканящ.

И колкото повече се приближавах, толкова повече се отдалечаваше,

Примамваше ме към себе си,

предизвикваше моята воля, желание и копнеж.

И се отдалечаваше, отдалечаваше…

Тичах,

бързах,

падах,

болеше, болеше, болеше…

Но исках и  продължавах,

исках и се изкачвах.

И падах,

и плачех,

и мълчах,

и проклинах,

и се самосъжалявах,

И исках, и исках, и исках…

Върхът, омагьосан, надменно се извисяваше над мен-

Години невъзможност да го достигна.

…

В този момент мой  приятел тръгва към своята планина,

към своя връх.

Тръгва смело,свободно, дръзко.

Аз чакам.

Взривената в мен синева ми дава усещане, че живея.