Сърцето ми замина за Париж.

Една сутрин си взе багажа и замина, без обещания за завръщане.

Толкова време отлагаше, че една сутрин реши,че ако не го направи ще се пръсне от мъка…

Хвана първия самолет и отлетя,  без да се сбогува дори.

Казват,че там, в Париж, било на върха на щастието,

По цял ден се разхождало по големите булеварди.

Преоткривало всяка уличка на Монмартър и обядвало в продължение на  цели два часа в малък рибен ресторант край Сена.

После захвърлило куфара и изчезнало…къде,не знам.

Преди това споменало на двама влюбени, които се целували край реката, че тръгва с тях

И оттогава  нито вест от него.

Чаках го да се върне.

Молех се да се върне ,

надявах се…

И заживях с празнината в себе си.

 Свикнах.

Вече не тъгувам, защото знам, че сърцето ми,

 което замина за Париж,

 е щастливо там някъде край Сена.

Върхът

Върхът се изправя пред мен.

Белотата на снега и синевата на небето се врязаха в очите ми.

Синевата се взривява в мен и отеква в дълбините на душата.

Върхът, тържествуващо и надменно предизвикателно, се надига на пръсти-

 недостижим и желан.

Когато тръгвах към него бе толкова възможен,

ласкав,

нежно подканящ.

И колкото повече се приближавах, толкова повече се отдалечаваше,

Примамваше ме към себе си,

предизвикваше моята воля, желание и копнеж.

И се отдалечаваше, отдалечаваше…

Тичах,

бързах,

падах,

болеше, болеше, болеше…

Но исках и  продължавах,

исках и се изкачвах.

И падах,

и плачех,

и мълчах,

и проклинах,

и се самосъжалявах,

И исках, и исках, и исках…

Върхът, омагьосан, надменно се извисяваше над мен-

Години невъзможност да го достигна.

…

В този момент мой  приятел тръгва към своята планина,

към своя връх.

Тръгва смело,свободно, дръзко.

Аз чакам.

Взривената в мен синева ми дава усещане, че живея.

То

Един ден  То / онова истинското, невидимото за очите/ се протегна, разтвори като завеса тялото, което го задушаваше, и изскочи на свобода.

Колко години търпеше робството на натежаващото и остаряващо тяло. Колко години упорито го натискаха надолу, че То бе забравило, че съществува синьо небе и ясно слънце. И сега То изскочи, с учудваща пъргавина, и разтвори очи

- Господи, светът е прекрасен! Есента е толкова топла, нежна и красива. Защо по дяволите толкова време трябваше да стои затворено в онова тясно пространство между сърцето и белия дроб, пространство, в което ехтят ударите на сърцето и недоволни от храненето червата къркорят, къркорят....

Стресната от неговото бягство Тя изстена - Тя, душата, затворена в хипертоничното сърце и постоянно тъжна в последно време. Тя изпитваше неистова радост,че не е сама,че То е продукт на нейната екзистенциална радост и,че То е свидетелство за онова, което наричат смисъл на живота. Сега, когато То избяга, Тя остана самотна, вперила поглед към нищото

 Странна работа, някога беше мъжко момиче и сълзите полагаха нечовешки усилия, за да излязат и се разлеят по страните на онова, което трябваше да бъди неин дом. Сега сълзите толкова бързо се стичат, сякаш си забравил кранчето на чешмата постоянно пуснато. Проява на слабост, на меланхолия или на неистова нужда от нещо истинско са те? Не знаеше Тя.  През последните години беше наедряла и пораснала, имаше самочувствие на човек, преодолял множество изпитания и станал по-силен.  Каква ирония...болката ни прави силни т.е свикваме с нея и съвсем тенденциозно се поддавам на магията на самоизмамата.

А имаше време, когато Тя имаше криле и гледаше света от високо.

Много, много отдавна тя се приземи, самозалъгвайки се, че е доволна от живота, и заживя спокойно, или й си искаше да е така.

И тогава времето…ах, времето,… то стремглаво вървеше напред, не - лети и отброява изтичащите минути

самоизмама,

лековерност,

невъзможност

и тъга.

Да тъгата…

Тъгата  истината за живота.

След като То избяга, Тя остана толкова сама, че имаше неистова нужда от внимание, от надежда, от илюзия

И най-странното е, че Тя вместо да избяга, остана при Него. При онова застаряващо, нажежало от излишни килограми и излишни години тяло.

Не мога да разбера, кога Тя се сроди с Него. Спомням си, че някога Тя търсеше хармонията между тях, но беше невъзможно. Младото тяло гореше от страсти и желания и правеше такива неща, от които То се срамуваше, но в последствие се гордееше, защото съзнаваше, че тялото, което хедонистично търсеше насладата, бунтуваше пред безсмислието на битието.

Господи, Тя го мразеше, ах, как го мразеше….но мина време и Тя беше наказана…тялото старееше,

наедряваше,

разлояваше се

И завличаше и Нея в лоното на страданието.

Тя искаше да се освободи, но съзнаваше,

че не може,

че се страхува,

че се е сраснала с това оглупяващо тяло и се примири

Започна да се грижи за него,

започна да му съчувства,

започна да осъзнава, че нейното безсмъртие е свързано с него.

Тя се страхуваше за него и колкото опознаваше света и знанието,

Толкова ставаше по-тъжна

и по-тъжна

и по-тъжна.

Хорацио, тъгата е мъдрост.

О, Дон Кихоте…мъдростта е лудост.

Мой малък принце…светът е несъвършен, но се нуждае от мечтатели, защото иначе всичко загубва смисъл.

Хайде, Ахиле, води битка със старостта и унинието. Ще ти победиш ли, когато си загубил онова, което а е невидимо за очите,

но е най-истинското.

…

 И докато Тя се луташе в съмнения, То продължаваше да лети,

да лети,

да лети…

Може би търсеше теб,

или пък ти Го повика.

Не е лошо да го задържиш, защото един ден  остаряващото и натежаващото тяло ще спре да съществува.

Тя ще избяга с писък.

А само То ще продължава да носи онова  най-истинско ,

и ще предава смисъл на живота.

...ние сме родени да помириме любовта с живота!

Не можеше да не си тръгне през лятото, защото какво е морето без лятото и какво е лятото без Бургас?!
Не можеше да не си тръгне от този свят наранен и ограбен, защото не беше за този свят, защото носеше един друг свят в себе си, а в него нямаше място за неискреност.
Христо Фотев е най-прекрасната ми среща със себе си. Имам неистова нужда от неговата поезия и никога няма да забравя неговото човешко и извънчовешко излъчване, няма да забравя едрите равадиновски звезди и мастиката с дъх на море.
"Не искам да живея без морета
и без герои - искам да живея!"

Не искам да живея без море, без вярата си в Дон Кихот,
без блясъка в очите на Ромео и тъжната вечерна синева.
Не искам да живея без измамната илюзия за смисъла на всяко начинание,
без трепета от лятното докосване,
без мълчаливото приятелство и
тишината на отминалото...
Не мога да живея без мелодията на думите,
мистиката на словото,
без болката и красотата на изреченото.
Не мога да си взема сбогом с Христо Фотев, защото знам-
него ще го има и тогава, когато времето ще заличи стъпките ми.
Ще го има, защото морето живее вечно
и
любовта също.

Левски е духовният ни ориентир за човечност

 

/размисли по повод книгата на проф. Иван Стоянов "Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски"

Преди време, когато проф. Иван Стоянов пишеше своята книга за Левски, сподели, че финалът му бяга. Финалът бяга, когато искаш още да работиш по една тема, когато имаш чувството, че не си казал всичко, което би искал, когато си се заел с един проблем, който поставя нови въпросителни към известни вече неща. Тогава финалът бяга, защото не ти се иска да завършиш... Сега обаче на мен ми бяга началото. Как да започна, когато в съзнанието ми има толкова много мисли, когато заставам пред една вечна тема - Левски и нашето отношение към него? Твърдението "всеки си има своя Левски" се е превърнало в клише, което носи много значение в себе си и същевременно - нищо конкретно. Когато заговорим за Апостола, ние сме склонни да го идеализираме, да го нагласяме спрямо себе си, собствените си виждания за света и важното в него. Идеално ни устройва онзи легендарен модел, създаден от Вазов и първите биографи на Левски. Достатъчно ни е да го знаем като основател на революционни комитети, като силен и храбър юнак, правещ за смях своите преследвачи.

Дали обаче този образ е реален и исторически оправдан? Не е ли по-достойно да възприемаме Левски като човек, надарен с изключителна далновидност и прозорливост, но човек реален и осезаем. Човек, за когото не са чужди съмненията, разочарованията, грешките... И не ли по-велик той, когато знаем, че не е съвършен като Иисус, а се е стремил към личното си човешко съвършенство? Че е изграждал своите морални устои във време на исторически и всякакъв застой, защото е преследвал идеалите си и се е жертвал за тях. Спомням си думите на моя учител по философия г-н Шекерев: "Идеалът затова е идеал, за да не бъде достигнат". Точно тези думи в една друга реалност - 80-те години на 20 век, ме накараха да се замисля за смисъла на комунистическия идеал, в който ни възпитаваха. В онези времена тези думи звучаха почти бунтарски и дълбоко ме впечатлиха. И ако сега ги отнесем съм личността на Левски, то струва ли си да го възприемаме само като идеал - невъзможен и високо отделен от нас. Не е ли по- достойно да мислим за Левски като личност възможна. Да вярваме, че след като той е успял да изгради своя характер върху основата на честността, достойнството, справедливостта - е възможно и за нас. Не е ли по-важно да възпитаваме в себе си такива качества, които традиционни смятаме, че са само приоритет на героите. Възможно е и осъществимо - стига да поискаме. Нека да не забравяме,че най-великото, което притежава човек, е свободната воля! Всеки сам решава за себе си, без да увърта, без да търси виновник за състоянието, в което се намира, без да се чувства изкупителна жертва на времето. Защото колко е прав Апостола "Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него.".Е това е наистина велико философско умозаключение.
Започнах с намерението да представя книгата на проф. Иван Стоянов "Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски", а се задълбах в собствените си разсъждения. И сега си давам сметка, че това е най-голямото достойнство на тази книга - тя предизвиква размисъл, тя те кара да търсиш диалог с нейния автор, тя не те оставя спокоен, не те образова - тя те кара да мислиш! А това е най-важно за този, който чете, мислейки.
Книгата на проф. Стоянов не е епическо произведение, тя е исторически изследователски труд. Авторът предлага документи, анализира ги и коментира. Той е преди всичко историк, който вярва,че историята не трябва да бъде пренаписвана. Че историята трябва да бъде такава, каквато е - без значение дали ни харесва, или не. Защото "...Ние сме във времето...". А времето на нашето Възраждане е противоречиво, крайно, обагрено от една голяма авантюра - борбата за свобода. За "здравомислещите" националното ни освобождение със собствени средства е една авантюра, а за "лудите" - цел, за която жертват всичко и себе си.

Времето е безмилостно. Ако векове наред българите сме поставени в пладнето на едно ориенталско безвремие, то Европа е вървяла напред, трупала е знания, исторически опит. По пътя на изкуплението е достигнала до великия идеал за свобода, равенство, братство. Безгранични са хоризонтите на мисълта, на свободната воля на човека. Не че Европа не познава тиранията, безправието, неравенството, напротив - познава ги, но има нещо, което е много важно за развитието на човека и народите - бунтува се, не ги приема, бори се с времето и обстоятелствата.

Да видим нашата история от 19 век през призмата на световните и европейски процеси е много важно, когато се опитваме да се измерваме с другите. Да видим Левски редом с големите личности на епохата и така да оценим стореното от него е новият щрих към неговата личност. И когато проф. Стоянов търси европейските измерения на Левски, прави следния извод :"... в този 19 век робът е напънал всичките си сили - нравствени и физически, за да отхвърли робското тегло. На първо място са поставени нравствените сили - тоест поробеният трябва да осъзнае, трябва да осмисли, трябва да е подготвен умствено за това, което е, и за това, което предстои. Или с други думи казано, за да се започне подготовка за национално освобождение, "революцията" в главите на тези, които ще се ръководят, които ще участват, които ще се борят за свобода, трябва да е свършен факт. Без тази "революция" в мисловността, без осъзнаване на същността на положението, без визия за пътя, по който трябва да се върви, за да се промени то, без визия за бъдещето на възстановената държава, революцията си е чисто харамийство или в най-добрия случай хайдутство. Само съзрелият умствено и нравствено човек може да впрегне своите сили в полза на националната кауза за по-добър живот, за по- съвършена държавна организация, за изграждане на "храм на истината и правата свобода". Осъзнаването на всичко това поставя Васил Иванов Кунчев на оня пиедестал, на който стоят и най-известните мислители и революционни дейци на 19 век. И ако той не беше роден в Османската империя, и ако той не беше българин, и ако за него не се публикуваха до неотдавна изследвания само на български език - с малки преднамерени изключения, поради пренебрежението, с което гледат на историческата наука всички управляващи през различните периоди в развитието на българската държава - той щеше да има известността на Мацини, на Гарибалди, на Кошут, на Петьофи, на Бакунин, на Херцен...". Тези думи на проф. Стоянов показват удивлението на историка, преклонението на човека пред личността на Апостола и негодуването на гражданина от политическата апатия в България.
Търсене на европейските измерения на Апостола и неговото представяне пред европейската общност е основна идея, около която са обединили усилията си нашите историци и университетски преподаватели. За това е нужен не само ентусиазъм, всеотдайност, но и една целенасочена държавна политика. Изисква се воля от страна на онези, които обичат да кичат кабинетите си с потрети на Левски и Ботев и да цитират думите на Апостола, че сме равни с другите европейски народи

Признавам си, че съм идеалист по убеждение, че доста наивно възприемам историята като обективна хроника на времето. Оказва се обаче, че много пъти субективното измества обективното, че фактите се манипулират, да не кажем фалшифицират, че винаги е имало хора, които с усещането си за някакво месианство преправят историята. Кому е било нужно и защо да изопачава словото на Апостола?! През последните години станахме свидетели на немалко развенчани митове и чиста проба спекулация с историческата правда. В книгата си със силата на фактите проф. Стоянов оборва някои от наложилите се във времето клишета в представите за Апостола и смело застава срещу фалшификациите и срещу неверни или недоказани твърдения-"истини". Една от тях е "автентичността" на лозунга "Чиста и свята република".
Казах по-горе, че едно от достойнства на книгата на проф. Стоянов е, че руши стереотипи и провокира евристично мислене. Признавам си, че истински се стреснах, четейки за революционния терор. Дадох си сметка, че много малко знам за този момент в революционното движение. Знам, че за хората, занимаващи се професионално с история, това не е новост, но за мен - един човек идеалист, изкушен от литературата, това е момент, който съзнателно или несъзнателно съм пропускала. Набирането на средства, десятъкът върху приходите, издадените смъртни присъди на "народни врагове", борбата за лидерство, интригантството, прословутото българско недоверие... всичко това във време на ново мислене, но със стари подлости... Наивно вярвах, че в онези времена хората са били по-чисти и морални. И сред това, в изумителното време, изпъква още по-ярко личността на Апостола. И буди нашето възхищение, защото качества като честност, достойнство, свободолюбие, независимост, отстояване на принципи се придобиват само с чисто сърце и ум. В цялата си книга проф. Стоянов търси реалния образ на Левски, освобождава го от легендарното и мистичното и този образ още повече ни удивлява! Не преиначаването на историческата правда, а откриването на същата засилва възхищението ни от Васил Левски. Възхищение, което може да се долови и в цитираните думи на министъра на турската полиция на Османската империя и член на държавният съвет Али Саиб паша, съдил Левски: "Той /Левски/ се очертава като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети... и е бил председател на всичките комитетски организации. Понеже бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст." „Да се получи подобно признание от висш представител на властта, срещу която е насочена дейността на Левски и ръководената от него организация, означава много. Означава, че ако четническите действия са определяни като разбойничество, в този случай едни от най-видните юристи на империята разбират, че срещу себе си имат нещо друго, нещо непознато за тях, поне от страна на българите. С това те ще трябва да се съобразяват от този момент насетне ежедневно." - завършва в обобщение историкът. Да вдъхнеш респект и уважение у своя противник, какво по-голямо доказателство за значимостта на постигнатото от Васил Левски! Когато говорим и мислим за Левски, не можем да не засегнем проблема за предателството. За всички вече е ясно, че предателят не е един, че обстоятелствата и слабохарактерността на мнозина ги правят предатели на Апостола. Въпросът за предателството остава отворен, защото той има не само исторически аспект, а съвременен. Защото предателството на Апостола продължава с всяко отдалечаване от неговите идеи, с всяка измяна на човешкото в нас. Многократно в свои изказвания проф. Стоянов акцентира на това предателство. Преди време ми сподели: "Убеден съм, че живият и противоречив Апостол ни е по-нужен от една окачена на стената икона. Кога се сещат българите за Левски - на 18 юли и на 18 февруари. Кажи ми - какво се прави в момента в Карлово, Сопот, Калофер и навсякъде в България за реализиране идеите на Левски? Нищо!!!! Какво се чува дори в родния му град за него няколко дни след 18 юли? Пак нищо! И ако не е музеят, съвсем ще бъде забравен между 18 и 18-ти. За какво ни е такъв Левски. И колко са българите, които знаят кой е Левски? Ако карловци четат внимателно книгата, ще видят, че той става по-голям, но като човек, а не като икона. Нека сами си зададат въпроса - какъв им е нужен - като паметник, отрупан с цветя, което наистина е едно чудесно признание от българите, или като ориентир на днешното и утрешното време. Ако е като паметник - вече са над 150. Какво ще се промени в България, когато станат 1500 или 150 000? Нищо! Това ли заслужава Левски? За това ли си отива от този свят толкова млад, за да го признаваме единствено с паметници? Къде е храмът на истинната и правата свобода, къде е свободата и чистата република, къде е равенството?!.." Много удивителни и още толкова въпросителни. Като своя отговорност приемам предизвикателството да отговоря на тези въпроси. Не се ангажирам с отговорите на другите, но мен ме боли правотата на тези въпроси.
Основата на моралните ми ценности постави моят баща. Десетте Божии заповеди и тефтерчето на Левски бяха неговия етичен кодекс. Изпълняваше божиите закони и изпитваше дълбоко преклонение пред Апостола, преклонение не толкова пред революционната му дейност, а пред онази безкомпромисна честност, записваща всяка изядена маслина и изпита боза. Смяташе, че ако нашите управници имат такова тефтерче, то животът в България би бил друг. Баща ми живя скромно и честно. Бе почтен и принципен, имаше златни ръце на майстор и си отиде от света дълбоко наранен, но не направил компромис с онова, в което вярваше и отстояваше през целия си живот. Като карловец той носеше в себе си образа на Апостола и успя още от най-ранното ми детство да го превърне за мен в пример за това какъв човек трябва да бъда. Ще споделя някои от принципите, които ме ръководят в живота: Работи с желание и ентусиазъм. Давай най-доброто, на което си способен. Съревновавай се със себе си, винаги може да го направиш по-добре .Имай мнение и заявявай позиция, отстоявай своите принципи. Приеми предизвикателството да бъдеш честен, почтен, да държиш на дадената дума, да не предаваш приятелите, да подминаваш с насмешка дребните неща. Не позволявай борбата за хляба да стане с цената на компромиси. Изпълнявай задълженията си с чисто сърце и нека бъде будна съвестта ти. Вярвам в тези неща и се опитвам да бъда добър човек. Така възпитавам и децата си, за това говоря с моите ученици. Дали ще дойде времето на святата свобода, на равенството и братството - едва ли, но си заслужава да се приближаваме към тях.

И на финала - благодаря на проф. Иван Стоянов за пробудените размисли, за духовното родство, за пламенното слово, което пробужда съвести. Благодаря му за новите щрихи към портрета на един велик човек, който доказва, че е възможно да бъдем по-добри хора, Когато това се случи, и обществото ни ще бъде по-добро.

За да бъдем човеци

За мен Той е жизнено необходим. 

Нужно ми е да вярвам и зная, че

 честността,

достойнството,

верността,

всеотдайността,

принципността и

безкорестността

 са човешки качества, че те са възможни и реални.

Нужно ми е да знам, че сред голямата инфлация на думи, на дела, морал и съвест има нещо, което е моя упора.Нещо, което ми връща увереността в това, което правя.

Тази опора-нравствена и физическа -ми дава Левски. И аз вярмам и аз знам, че не съм изменила насебе си.

И аз вярвам и знам,че изпълнвам дълга си към Него, когато предавам на децата онази светлина, която Той е оставил в мен.

Левски е едно голямо предизвикателство към нас и времето:

какво ще запазим,

какво ще направим,

какво ще предадем на другите след нас-

това е голяма отговорност, най-голямата, която трябва да носим като човеци.

За да искаме и за да бъдем човеци!

Време за равносметка

Годините една след друга лягат върху гърбовете ни, важно е да не ни тежат. 
...
Не обичам съревнованието, съизмерването с другите. Важно е да бъдеш по-добър от себе си. Да имаш желание да бъдеш по-добър и да успяваш-  това си струва.
...
Всяко едно изпитание ни кара да пренареждаме приоритетите си. Няма нищо по-важно от децата, няма нищо по-силно от любовта, няма нищо по-достойно от това да осмисляш всеки свой ден.
...
В последно време мисълта ми е заета с изтичащото време и страха, да не би да пропилея напразно живота си, това ме кара да продължавам и да искам да бъда, да давам и да получавам.
Благодаря на Бог, че не ме изоставя!
...
Пилетата се броят на есен. През есента преброих приятелите си. Бяха на местата си!
 ...
Празниците ме натъжават. Щастлива съм, когато всички сме заедно около масата. Но радостта е примесена с тъга по тези, които ги няма, по усещането, че имам нужда от нечия сила, за да продължа напред. Всеки е сам в началото и края, но по пътя не трябва да бъде сам. Трябва да има на кого да сподели, с кого да помълчи, на кого да бъде потребен, на кого да подари подарък, пред кого да се разплаче и до кого да се сгуши. Хубаво е,че не съм сама.
...
Все повече се уверявам,че тъгата е най-истинското чувство. Все повече заприличвам на онзи луд идалго-Дон Кихот и все още имам желание да яхна коня за да продължа напред. Свободата е висшата ценност, която отстоявам . Знам как завършва историята на Сервантес и имам своите предчувствия, но какво пък. Имам Росинант, имам Санчо- значи съм жива!

Левски е мерило за това какви хора сме

        Комитет „Васил Левски” - Карлово отбеляза своята 20- годишнина.  В програмата на честването бе организира и дискусия  на тема „ Васил Левски в историческата памет на съвременното младо поколение”, в нея участваха  ученици и учители от училищата в Карлово и Сопот, студенти от СУ „Св. Климент Охридски”, университетски преподаватели, членове на комитета  .

Да се говори за Левски в делничен ден и то сред светините в музея му е доказателство за неговата значимост. Всеки народ си има велики личности, които сочат нови исторически хоризонти и очертават един морален облик, който вдъхновява поколенията. За нас ,българите, такава личност е Васил Левски- Човекът, Мечтателят, Политикът, Апостола. За нас ,карловци, Левски е непресъхващият извор на национално самочувствие и лично предизвикателство, защото неговите идеи победиха времето и са онзи импулс, който ни движи напред.

Какъв е Левски за децата, родени  век и половина след него?

Той е ярък образ на национален герой, приказно-легенарен.

Какъв е Левски за младежите, откриващи света?

Пример, морален ориентир за добро и зло, за достойно човешко повидение и стремеж към себеизвисяване.

Какъв е Левски за студентите?

Те  го носят в сърцето си и търсят нов модерен, научен подход в изучаването на неговите идеи. На разбирането на словото му, чрез съпреживяване с него.

Дискусията, предвидена за час, продължи близо два часа и половина. Изказаха се различни мнения, провокираха се спорове, но това е само доказателство колко голяма и уникална е личността на Левски. И този път, както обикновено, младите хора дадоха по-добрия тон на говоренето, защото тяхното съзнание е първично чисто, необременено от исторически подходи. Децата търсят и откриват Левски в себе си, в дълбените на своята  душевност, в която до новите кумири от киното, музиката, спортът стои онзи Апостол, с чийто образ израснах и аз.

Професор Иван Стоянов от Великотърноския  университет даде онази насока на дискусията, в която Левски трябваше да бъде видян като личност, оптимист, мечтател,политик  като морален еталон, с който се съизмерваме.

Да необходим е онзи Левски, който да ни доказва, че можем да бъдем по-добри хора, че честността и себеуважението не са инфлационни стоки, че ние имаме свободна воля и трябва да разберем, че от нас зависи в какъв свят живеем. Свободната воля е тази, която ни прави човеци.

Млад човек, роден в Блъгария, но растял в Америка, с очудения поглед на чужденеца ни по пита , защо българите искаме да бъдем водени от някого, водени като стадо. Тежък въпрос. Ето така ни виждат нашите деца, излезли от сънната ориенталщина на  делника ни , непроумяващи защо сме все недоволни и мърморещи . Отговорът на този въпрос е ясен- ние не искаме да носим отговорност за своите действия, ние оставяме някой друг да го прави, а за себе си запазваме правото да бъдем недоволни, защото хипотетично сме уверени, че ни лъжат и мамят. И в този наш свят на объркани ценности ни е особено нужен Апостола- децата го казаха. На тях не им трябва икона, светец, който да ги благославя от висотата на своето надживяване над суетния свят, трябва ми реална личност, която да им сочи всекидневно посоката на развитие. Нужно ни е да знаем, че качествата на Левски са възможни. Че можем да ги възпитаме в себе си. Че нашата почит към него не се изразява само в букетите, които поднасяме на празниците, а в онова осмислено нашето поведение, което може да ни направи равни с другите народи. А тези качества са -честност, почтенност, да държиш на дадената дума, моралност, да работиш по своите дела като влагаш най-доброто от себе си, да продължаваш да се развиваш като личност чрез силата на знанието и самочувствието на свободен човек, отговорен за своите действия и бездействия. Да вярваш в човешките възможности, да изразяваш и отстояваш лична позиция, да изравниш думи с дела. Да говорим и да се чуваме, уважавайки словото.

Тези качества на Левски са възможни, те са неговото предизвикателство към нас и нашето задължение към Апостола. Ако не се стремим да ги постигнем, онези четири въпросителни, написани в неговото тефтерче, ще продължават да бъдат страшно обвинение и доказателство за безсилието ни като народ. 

Морето само живите обича

Христо Фотев

„Морето само живите обича”…”Морето най-голямото предизвикателство”, морето, което крие истината за живота, истината за самия нас. Морето и неговите дълбини- най-дългото пътуване- завръщане при себе си. Това море ни завеща Христо Фотев.

Това море, което олицетворява живота, силата и динамиката му. Това море, което може да погубва, но винаги да бъде отрицание на смъртта.

Голямото изпитание на живота е самото му изживяване. Изстрадването и преосмислянето на себе си, вглеждането в гънките на човешката душевност. Поезията на Христо Фотев носи силата на морето, соления привкус на живота и онова магнетично вглеждане в най- скритите човешки светове. Христо Фотев бе невероятна личност, с магнетично въздействие, с неповторима жизнена сила, която покорява, дори когато човекът Христо Фотев е слаб.

Моята среща с поета се случи през една августовска привечер под лозницата на къщата му в Равадиново. И тази среща се запечати в душата ми като срещата не само с любимия поет, но и като преоткриване на  един невероятен свят от емоции. Онова, което веднага ме покори, бе невероятното духовно излъчване. В онази вечер неговият дух бе успокоен, укротен, вглъбен в настъпващата вечер.

Нямаше я тревожната самотност, драматичното себеизгаряне, непокорния полет мисълта, бунтарското защитаване на свободата .

В онази привечер се срещнахме, както шеговито вметна поета „Аз Христо и ти Христина”. И имах възможност да усетя магнетичното му присъствие, обаянието на един поет, преминал отвъд значението на думите, достигнал до корените на словото, за да го превърне в стихове, които разтварят душата ни, които ни карата да се вгледаме в себе си и да се завърнем към най-истинската си същност.

Поезията на Христо Фотев е толкова истинска, няма следа от преиграване или от усилие за откриване на думите. Тя носи онази простота, която е в основаната на възвишеното.

А такива са и чувствата му- простички между обичам те и не те обичам, искам те и сбогом. Но в интервалите на емоционалната динамика се раждат най-прекрасните стихове за любовта.,възхвала на жената, преклонението пред красотата и онази любов, от която си готов да се откажеш.

Лятото е сезонът на Христо Фотев. Лятото ни кара да се завръщаме в Бургас. Да, именно да се завръщаме, да преоткриваме този град, който би бил без душа, ако не бяха неговите поети. Да пътуваме към Бургас като пътуване към онази духовна Мека която ни кара да се чувстваме влюбени и млади. И всичко това се дължи на духовното присъствие на един поет, изстрадал и преоткрил живота от неговото раждане, до момента на новото начало там отвъд.

Всичко това се дължи на един дух  вграден в стихове, оставащ винаги жив, най-истински жив!