Трети март - възкресението на българската държавност

Проф. д.и.н. Иван Стоянов -
председател на Фондация „Васил Левски”
в. "24 часа", 1.03.2016г.

В навечерието сме на националния празник на България Трети март. На този ден ще слушаме националния химн, ще славославим героите, паднали в борбата за свободата на България. Ще се прекланяме пред руси, белоруси, украинци, финландци, пролели кръвта си на хиляди километри от родното огнище, за да помогнат на брата роб. Гвардейците ще показват своите умения, а политици ще произнасят прочувствени патриотични речи. Гражданите ще полагат цветя пред паметниците и ще свеждат смирено глава пред подвига на героите.

Но си струва на този ден да се замислим и за нашето житие битие. Струва си, защото сме уж в Европейския съюз – поне документално, но във всяко друго отношение си оставаме най-бедната европейска държава, в която корупцията процъфтява. Така ни казва не някой друг, а Брюксел и няма основание да не вярваме в тази констатация, а и всеки един от нас изпитва тази констатация всеки ден на собствения си гръб.

Ако ние, българите, не закъсняваме и не изоставаме в сравнение с останалите европейски народи означава, че нещо не е наред. Закъсняваме с влизането си в Новото време – с няколко века. Разбира се, причини колкото щеш: и обективни – османското робство продължава почти цели пет века и както и да го наричаме – робство или владичество, то си е и едното, и другото; и субективни – българи сме си и такива ще си останем, поне докато ни има. И е добре, че е така – иначе как ще се различаваме от съседните и по-отдалечените европейци? Закъсняваме с приемането на Григорианския календар – с приблизително три века и половина. Той е факт още от 1582 г., а Радославовото правителство го приема чак през 1916 г. Въвежда го точно преди 100 години, но нито един правителствен кабинет след това та чак до днес не може да разбере значението на този акт. А той е много простичък – влизаме „в крак” с Европа-та, макар и „малко” позакъснели. Това е смисълът на направеното. И уж влизаме „в крак” с обетованата земя, ама в действителност съвсем не влизаме, защото през 1916 г. след 31 март следва 14 април – т. е. стопява се натрупаната разлика между Юлиянския и Григорианския календар и всичко си идва на мястото, но кой да го разбере. Всички или почти всички си слагат отново допълнителните 12 дни за ХІХ в. и 13 дни за ХХ век към датите и след 14 април 2016 г. Това го правят най-вече официалните държавни органи, които са „законодатели” в отбелязването на годишнини, празници, национални празници, чествания и какво ли още не. Но нали са добавени веднъж тези 13 дни, които изчистват натрупаната разлика за всички векове преди това и редно ли е да ги добавяме отново и отново – ще попита някой по-четящ ученик, защото все още има и такива. Нека всеки застане на мястото на учителя, който трябва да отговори и ако може – да го направи.

Цял един век ние, българите, не можем да разберем и да се оправим с датирането на собствената си история, на собственото си битие и житие, но се напъваме да решаваме световни проблеми. Което означава, че закъснението ни с век на фона на предходните посочени примери си е чист напредък. Но краят му не се вижда и ако държавата днес, един век след събитието, не може да разбере, че то се е случило, не е изключено някой такъв като пишещия тези редове да се „заяде” след още някой и друг век за същия въпрос.

Само след два дни ще отбелязваме официалния си национален празник Трети март. Това би трябвало да е денят на сключването на Сан-Стефанския мирен договор между Русия и Османската империя през 1878 г., с който се обявява възстановяването на българската държава. Договорът бил прелиминарен. Прелиминарен, прелиминарен, ама за него знае дори и днес всеки български гражданин, а ако попиташ за Берлинския договор най-вероятно ще ти отговорят, че днес в Берлин има цели два турски квартала – Кройцберг и… забравих как се казваше другият. Само че Договорът в Сан Стефано не се сключва на 3 март, а на 19 февруари 1878 г. И българите трябва да знаят защо. Граф Николай П. Игнатиев иска да ознаменува две важни годишнини от руската история, свързани с царстващия император Александър ІІ. На 19 февруари 1855 г. той е коронясан за самодържец на руската империя. На 19 февруари 1861 г. същият самодържец със специален манифест отменя крепостничеството в Русия и точно поради това получава прозвището „освободител”, а не защото освобождава българите от агарянското иго, макар че ние си го приемаме за такъв точно поради тази причина. Тази дата явно е свещена за руската империя и история, защото и сърбите след разгрома си в Сръбско-черногорско-турската война също подписват мирния договор с османците, с помощта на Русия и същия Николай П. Игнатиев, на 19 февруари 1877 г. Няма лошо – нали сме братя по съдба, пък и в тази война участват около 2500 български доброволци, в нея се ражда песента „Шуми Марица”, която по-късно става и химн на българите и още, и още… Така че датата 19 февруари е свещена не само за русите, ами още за сърбите и особено за българите, които докато са на тази земя ще мечтаят за Сан-Стефанска България.

В този случай – с отбелязването на националния празник, българите закъсняват само с 13 дни. Е, това си е такъв напредък, в сравнение с другите посочени примери, че ние можем да се чувстваме дори горди. Само че тези 13 дни си ги добавяме вече цял век, след като вече веднъж са добавени, и не е изключено да достигнем „рекордите” си с първите два посочени случая – влизането в Новото време и въвеждането на Григорианския календар. Което ще рече, че трябва да се замислим доста сериозно върху този проблем и това с особена сила важи за законодатели, администратори, президенти и там разните му други държавни структури. Иначе уж сме „в крак” с Европа-та, но само на книга, а в действителност сме си все толкова далече, колкото и преди 1916 г. – поне в датирането на историческите събития. И не само!

Днес, в навечерието на националния празник, от телевизионните екрани и от българските радиа твърде често се чува един „девиз” на Левски, който той не е произнасял никога приживе, а ако си го е помислил там, горе, някой трябва да е съвсем ортак със световния творец и законодател, за да го научи от него. „Тоз, който ни освободи, той ще да ни пороби” – това е текстът на рекламния клип на „новия” филм за Левски – една трудно обяснима гавра с Големия Карловец. Но колко „модерно” звучи днес подобен девиз и то изказан от кого – от Апостола на българската свобода. Нищо, че дори всички начинаещи историци знаят, че Левски няма предсмъртен завет. Синът на Гина и Иван Кунчеви има един друг безценен завет, който българите трябва да знаят и който е написан от неговата ръка – „В България не ще има цар, а народно управление и всекиму своето… Свобода и чиста република!” А последните документирани думи, изказани от него и записани в следствения протокол от разпита му на 9 януари 1873 г. , са следните: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия”. Нека всеки се замисли над тези предсмъртни думи на Апостола на свободата, на нашия, на българския Апостол. И нека всеки да си отговори – прав ли е той или не? Не, няма смисъл да поглеждаме крадешком към съседа в метрото, четящ същия материал. И той се чувства толкова неудобно, колкото и всеки, прочел тази предсмъртна присъда на Левски над своите съвременници. Присъда, която уви, трябва да признаем е и точна, и ясна, и категорична, и… вярна – като всички мисли на Карловеца. И се отнася не само за неговото време!

Честит национален празник, скъпи българи!