Творчеството на Стефан Цанев- част от националната ни духовна съкровищница

    За голяма част от българите Стефан Цанев е любим поет и драматург. За моето  поколение той беше и си оставате творецът, който провокираше нашето мислене, а защо не и нашите съвести. Човекът, който доказваше, че свободата е жива, че словото е сила.

Много може да се говори за творчеството на Стефан Цанев, далеч съм от мисълта тук  да изтъквам неговото достойнство, знам, че всеки,обичаш неговото слово, има своите лични изживявания с неговите творби . Затова аз ще няма да се вживея в ролята на литературен критик, а ще говоря за себе си. За моите лични изживявания и съпреживявания със словото на Стефан Цанев.

Спомням си, че бях петнадесетгодишна, когато моя съученичка и приятелка ми даде да прочета две стихотворения, записани в малко джобно тефтерче. Това бяха “Колко си хубава“ на Христо Фотев и “Носете си новите дрехи, момчета” на Стефан Цанев. Тази първа среща с непознатите за мен поети бе като любов от пръв поглед. Единият с възторг и опиянение говореше за женската красота, а другият ни сваляше от пиедестала на надменното младежко безсмъртие и ни караше да прозрем една истина, че животът е това, което се случва тук и сега, а не онова, което може да ни очаква утре. Че ако искаме да бъдем красиви, щастливи, свободни и достойни хора това трябва да бъде наше днешно решение и поведение, а не утрешно.

В онова време на 80-те години на изминалия вече 20 век нас ни  учеха на други неща, на други ценности, други вери. Нямаше по-божествена красота от красотата на социалистическата родината, побрана в „една човешка длан” и във вярата в онова необозримо комунистическо бъдеще на успеха и възхода. Точно затова тези две стихотворения бяха нещо ново, нещо провокиращо за нас и то изречено от поети, живи, а не христоматийни.

И от тук до сега интересът и провокация за мен продължава.

Мнозина си спомнят в какви събития се превръщаха театралните спектакли на забраняваните драми на Стефан Цанев, в какво събитие се превръщаше всяка  купена стихосбирка и онези стихове, които никой не ни караше да учим наизуст, но се запечатваха в паметта ни. Изписвахме по няколко джобни тефтерчета със стихове и се чувствахме смели да ги рецитираме. Чакахме с часове на опашки пред книжарниците, за поредната поетична магия. Тези опашки бяха сравними само с онези, на които се редяхме преди Нова година, когато докарваха екзотичните портокали и банани..Сега изпитвам носталгия по това време, когато словото, книгата беше глътка свободен въздух, глътка вяра и  надежда, че мисълта и мечтите ни не могат да бъдат отнети.

И затова си спомням с каква решимост, сила и желание искахме да докажем себе във времето на промяната, във времето  на големите очаквания през 1989/1990 година. И тогава стиховете на Стефан Цанев звучаха все по-често по коридорите на Пловдивския университет и по-малко бяха хората, които смятаха поезията му за упадъчна.

След еуфорията, лудото скачане по площадите, дойде смайването, разочарованието, че не само нещата не се променяха, но и загубихме вярата и надеждата си. И затова, когато излезе стихосбирката на Стефан Цанев “Спасете нашите души” имах чувството, че в това местоимение нашите е и моята душа. През 1995 година направихме с мои ученици, десетокласници, рецитал по стиховете на Стефан Цанев , Христо Фотев и Иван Радоев озаглавен “Спасете нашите души”. И седемнадесетгодишните млади хора изпитаха и познаха силата на словото и го запомниха.

За мен е много важно, че Стефан Цанев не извърши духовно предателство, че не се измърси от властта, че преди и сега има дързостта да бъде искрен и да отстоява достойно поведение.

И така до днес за мен поезията на Стефан Цанев си остава онази сила, която кара сърцето да тупка по силно, ума да мисли, да разсъждава, а душата да намира чисти оазиси, за да се спаси от меркантилността, злобата, лъжата интригата, подлостта- все неща, които правят живота ни отчайващо сив.

Поредната ми вълнуваща среща със словото на Стефан Цанев бе с книгата “Сънят на сенките”. Прочетох я на един дъх и прозрях тъгата и мъдростта, равносметката на истинските срещи, очарованието и болката от разделите. Словото в тази книга вече не звучи патетично, не носи бунтарския полъх, а успокоено търси истинските стойности на живота и се превръща в слово-памет. А без памет всички знаем, че сме мъртви като хора и народ. И сякаш се връщаме в зората на словесността, когато словото оцелява над всичко преходно и съхранява истините за живота.Затова и творчеството на Стефан Цанев ще остане завинаги част от националната ни духовна съкровищница.

Есенни дни на книгата-

 Карлово 17.10.2006