Translate

събота, 22 септември 2012 г.

Левски е духовният ни ориентир за човечност


 


/размисли по повод книгата на проф. Иван Стоянов "Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски"

Преди време, когато проф. Иван Стоянов пишеше своята книга за Левски, сподели, че финалът му бяга. Финалът бяга, когато искаш още да работиш по една тема, когато имаш чувството, че не си казал всичко, което би искал, когато си се заел с един проблем, който поставя нови въпросителни към известни вече неща. Тогава финалът бяга, защото не ти се иска да завършиш... Сега обаче на мен ми бяга началото. Как да започна, когато в съзнанието ми има толкова много мисли, когато заставам пред една вечна тема - Левски и нашето отношение към него? Твърдението "всеки си има своя Левски" се е превърнало в клише, което носи много значение в себе си и същевременно - нищо конкретно. Когато заговорим за Апостола, ние сме склонни да го идеализираме, да го нагласяме спрямо себе си, собствените си виждания за света и важното в него. Идеално ни устройва онзи легендарен модел, създаден от Вазов и първите биографи на Левски. Достатъчно ни е да го знаем като основател на революционни комитети, като силен и храбър юнак, правещ за смях своите преследвачи.
Дали обаче този образ е реален и исторически оправдан? Не е ли по-достойно да възприемаме Левски като човек, надарен с изключителна далновидност и прозорливост, но човек реален и осезаем. Човек, за когото не са чужди съмненията, разочарованията, грешките... И не ли по-велик той, когато знаем, че не е съвършен като Иисус, а се е стремил към личното си човешко съвършенство? Че е изграждал своите морални устои във време на исторически и всякакъв застой, защото е преследвал идеалите си и се е жертвал за тях. Спомням си думите на моя учител по философия г-н Шекерев: "Идеалът затова е идеал, за да не бъде достигнат". Точно тези думи в една друга реалност - 80-те години на 20 век, ме накараха да се замисля за смисъла на комунистическия идеал, в който ни възпитаваха. В онези времена тези думи звучаха почти бунтарски и дълбоко ме впечатлиха. И ако сега ги отнесем съм личността на Левски, то струва ли си да го възприемаме само като идеал - невъзможен и високо отделен от нас. Не е ли по- достойно да мислим за Левски като личност възможна. Да вярваме, че след като той е успял да изгради своя характер върху основата на честността, достойнството, справедливостта - е възможно и за нас. Не е ли по-важно да възпитаваме в себе си такива качества, които традиционни смятаме, че са само приоритет на героите. Възможно е и осъществимо - стига да поискаме. Нека да не забравяме,че най-великото, което притежава човек, е свободната воля! Всеки сам решава за себе си, без да увърта, без да търси виновник за състоянието, в което се намира, без да се чувства изкупителна жертва на времето. Защото колко е прав Апостола "Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него.".Е това е наистина велико философско умозаключение.
Започнах с намерението да представя книгата на проф. Иван Стоянов "Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски", а се задълбах в собствените си разсъждения. И сега си давам сметка, че това е най-голямото достойнство на тази книга - тя предизвиква размисъл, тя те кара да търсиш диалог с нейния автор, тя не те оставя спокоен, не те образова - тя те кара да мислиш! А това е най-важно за този, който чете, мислейки.
Книгата на проф. Стоянов не е епическо произведение, тя е исторически изследователски труд. Авторът предлага документи, анализира ги и коментира. Той е преди всичко историк, който вярва,че историята не трябва да бъде пренаписвана. Че историята трябва да бъде такава, каквато е - без значение дали ни харесва, или не. Защото "...Ние сме във времето...". А времето на нашето Възраждане е противоречиво, крайно, обагрено от една голяма авантюра - борбата за свобода. За "здравомислещите" националното ни освобождение със собствени средства е една авантюра, а за "лудите" - цел, за която жертват всичко и себе си.
Времето е безмилостно. Ако векове наред българите сме поставени в пладнето на едно ориенталско безвремие, то Европа е вървяла напред, трупала е знания, исторически опит. По пътя на изкуплението е достигнала до великия идеал за свобода, равенство, братство. Безгранични са хоризонтите на мисълта, на свободната воля на човека. Не че Европа не познава тиранията, безправието, неравенството, напротив - познава ги, но има нещо, което е много важно за развитието на човека и народите - бунтува се, не ги приема, бори се с времето и обстоятелствата.
Да видим нашата история от 19 век през призмата на световните и европейски процеси е много важно, когато се опитваме да се измерваме с другите. Да видим Левски редом с големите личности на епохата и така да оценим стореното от него е новият щрих към неговата личност. И когато проф. Стоянов търси европейските измерения на Левски, прави следния извод :"... в този 19 век робът е напънал всичките си сили - нравствени и физически, за да отхвърли робското тегло. На първо място са поставени нравствените сили - тоест поробеният трябва да осъзнае, трябва да осмисли, трябва да е подготвен умствено за това, което е, и за това, което предстои. Или с други думи казано, за да се започне подготовка за национално освобождение, "революцията" в главите на тези, които ще се ръководят, които ще участват, които ще се борят за свобода, трябва да е свършен факт. Без тази "революция" в мисловността, без осъзнаване на същността на положението, без визия за пътя, по който трябва да се върви, за да се промени то, без визия за бъдещето на възстановената държава, революцията си е чисто харамийство или в най-добрия случай хайдутство. Само съзрелият умствено и нравствено човек може да впрегне своите сили в полза на националната кауза за по-добър живот, за по- съвършена държавна организация, за изграждане на "храм на истината и правата свобода". Осъзнаването на всичко това поставя Васил Иванов Кунчев на оня пиедестал, на който стоят и най-известните мислители и революционни дейци на 19 век. И ако той не беше роден в Османската империя, и ако той не беше българин, и ако за него не се публикуваха до неотдавна изследвания само на български език - с малки преднамерени изключения, поради пренебрежението, с което гледат на историческата наука всички управляващи през различните периоди в развитието на българската държава - той щеше да има известността на Мацини, на Гарибалди, на Кошут, на Петьофи, на Бакунин, на Херцен...". Тези думи на проф. Стоянов показват удивлението на историка, преклонението на човека пред личността на Апостола и негодуването на гражданина от политическата апатия в България.
Търсене на европейските измерения на Апостола и неговото представяне пред европейската общност е основна идея, около която са обединили усилията си нашите историци и университетски преподаватели. За това е нужен не само ентусиазъм, всеотдайност, но и една целенасочена държавна политика. Изисква се воля от страна на онези, които обичат да кичат кабинетите си с потрети на Левски и Ботев и да цитират думите на Апостола, че сме равни с другите европейски народи
Признавам си, че съм идеалист по убеждение, че доста наивно възприемам историята като обективна хроника на времето. Оказва се обаче, че много пъти субективното измества обективното, че фактите се манипулират, да не кажем фалшифицират, че винаги е имало хора, които с усещането си за някакво месианство преправят историята. Кому е било нужно и защо да изопачава словото на Апостола?! През последните години станахме свидетели на немалко развенчани митове и чиста проба спекулация с историческата правда. В книгата си със силата на фактите проф. Стоянов оборва някои от наложилите се във времето клишета в представите за Апостола и смело застава срещу фалшификациите и срещу неверни или недоказани твърдения-"истини". Една от тях е "автентичността" на лозунга "Чиста и свята република".
Казах по-горе, че едно от достойнства на книгата на проф. Стоянов е, че руши стереотипи и провокира евристично мислене. Признавам си, че истински се стреснах, четейки за революционния терор. Дадох си сметка, че много малко знам за този момент в революционното движение. Знам, че за хората, занимаващи се професионално с история, това не е новост, но за мен - един човек идеалист, изкушен от литературата, това е момент, който съзнателно или несъзнателно съм пропускала. Набирането на средства, десятъкът върху приходите, издадените смъртни присъди на "народни врагове", борбата за лидерство, интригантството, прословутото българско недоверие... всичко това във време на ново мислене, но със стари подлости... Наивно вярвах, че в онези времена хората са били по-чисти и морални. И сред това, в изумителното време, изпъква още по-ярко личността на Апостола. И буди нашето възхищение, защото качества като честност, достойнство, свободолюбие, независимост, отстояване на принципи се придобиват само с чисто сърце и ум. В цялата си книга проф. Стоянов търси реалния образ на Левски, освобождава го от легендарното и мистичното и този образ още повече ни удивлява! Не преиначаването на историческата правда, а откриването на същата засилва възхищението ни от Васил Левски. Възхищение, което може да се долови и в цитираните думи на министъра на турската полиция на Османската империя и член на държавният съвет Али Саиб паша, съдил Левски: "Той /Левски/ се очертава като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети... и е бил председател на всичките комитетски организации. Понеже бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст." „Да се получи подобно признание от висш представител на властта, срещу която е насочена дейността на Левски и ръководената от него организация, означава много. Означава, че ако четническите действия са определяни като разбойничество, в този случай едни от най-видните юристи на империята разбират, че срещу себе си имат нещо друго, нещо непознато за тях, поне от страна на българите. С това те ще трябва да се съобразяват от този момент насетне ежедневно." - завършва в обобщение историкът. Да вдъхнеш респект и уважение у своя противник, какво по-голямо доказателство за значимостта на постигнатото от Васил Левски! Когато говорим и мислим за Левски, не можем да не засегнем проблема за предателството. За всички вече е ясно, че предателят не е един, че обстоятелствата и слабохарактерността на мнозина ги правят предатели на Апостола. Въпросът за предателството остава отворен, защото той има не само исторически аспект, а съвременен. Защото предателството на Апостола продължава с всяко отдалечаване от неговите идеи, с всяка измяна на човешкото в нас. Многократно в свои изказвания проф. Стоянов акцентира на това предателство. Преди време ми сподели: "Убеден съм, че живият и противоречив Апостол ни е по-нужен от една окачена на стената икона. Кога се сещат българите за Левски - на 18 юли и на 18 февруари. Кажи ми - какво се прави в момента в Карлово, Сопот, Калофер и навсякъде в България за реализиране идеите на Левски? Нищо!!!! Какво се чува дори в родния му град за него няколко дни след 18 юли? Пак нищо! И ако не е музеят, съвсем ще бъде забравен между 18 и 18-ти. За какво ни е такъв Левски. И колко са българите, които знаят кой е Левски? Ако карловци четат внимателно книгата, ще видят, че той става по-голям, но като човек, а не като икона. Нека сами си зададат въпроса - какъв им е нужен - като паметник, отрупан с цветя, което наистина е едно чудесно признание от българите, или като ориентир на днешното и утрешното време. Ако е като паметник - вече са над 150. Какво ще се промени в България, когато станат 1500 или 150 000? Нищо! Това ли заслужава Левски? За това ли си отива от този свят толкова млад, за да го признаваме единствено с паметници? Къде е храмът на истинната и правата свобода, къде е свободата и чистата република, къде е равенството?!.." Много удивителни и още толкова въпросителни. Като своя отговорност приемам предизвикателството да отговоря на тези въпроси. Не се ангажирам с отговорите на другите, но мен ме боли правотата на тези въпроси.
Основата на моралните ми ценности постави моят баща. Десетте Божии заповеди и тефтерчето на Левски бяха неговия етичен кодекс. Изпълняваше божиите закони и изпитваше дълбоко преклонение пред Апостола, преклонение не толкова пред революционната му дейност, а пред онази безкомпромисна честност, записваща всяка изядена маслина и изпита боза. Смяташе, че ако нашите управници имат такова тефтерче, то животът в България би бил друг. Баща ми живя скромно и честно. Бе почтен и принципен, имаше златни ръце на майстор и си отиде от света дълбоко наранен, но не направил компромис с онова, в което вярваше и отстояваше през целия си живот. Като карловец той носеше в себе си образа на Апостола и успя още от най-ранното ми детство да го превърне за мен в пример за това какъв човек трябва да бъда. Ще споделя някои от принципите, които ме ръководят в живота: Работи с желание и ентусиазъм. Давай най-доброто, на което си способен. Съревновавай се със себе си, винаги може да го направиш по-добре .Имай мнение и заявявай позиция, отстоявай своите принципи. Приеми предизвикателството да бъдеш честен, почтен, да държиш на дадената дума, да не предаваш приятелите, да подминаваш с насмешка дребните неща. Не позволявай борбата за хляба да стане с цената на компромиси. Изпълнявай задълженията си с чисто сърце и нека бъде будна съвестта ти. Вярвам в тези неща и се опитвам да бъда добър човек. Така възпитавам и децата си, за това говоря с моите ученици. Дали ще дойде времето на святата свобода, на равенството и братството - едва ли, но си заслужава да се приближаваме към тях.
И на финала - благодаря на проф. Иван Стоянов за пробудените размисли, за духовното родство, за пламенното слово, което пробужда съвести. Благодаря му за новите щрихи към портрета на един велик човек, който доказва, че е възможно да бъдем по-добри хора, Когато това се случи, и обществото ни ще бъде по-добро.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Можете да използвате някои HTML маркери, например:
<b></b>, <i></i>, <a href=""></a>