Тъжни мисли в един светъл ден

        Днес е празник на будителите. Честваме тези, които пробудиха български дух. Честваме и тези, които днес се опитват да го правят, с различен резултат, разбира се , защото будителството е двустранен процес - първо трябва да има достатъчно умни, всеотдайни и морални люде, които да работят ползу роду, и такива, които искат да бъдат събудени. А събуждането включва – желание за знание, морален импулс за открояване на доброто от злото, вяра в непобедимата мощ на човечността и желание да оставиш нещо смислено след себе си. Задължително включва събуждане на съвести и смелост да кажеш истината…Май в този ред на мисли- събуждането днес е невъзможно. И ми идва на ум една епиграма на Радой Ралин: „Ако изкукуригам, кого ще събудя?”

Задайте на себе си този въпрос, за да разберете първо дали вие сте будни, за да пробуждане другите.

Преди години един голям български писател написа по повод 24 май своите „тъжни мисли за един светъл ден”. И понеже беше буден и задаваше въпроси, изобретиха онзи прословут български чадър, за да накарат гласа да замлъкне.Човекът убиха, но словото не успяха.

 На днешния ден дълбок поклон и към Георги Марков.

КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКО

Георги Марков


„Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви.
С книжовността, таз сила нова,
съдбините си обнови...“

     С книжовността. Не с меча, не с куршума, не с юмрука, не с дивата физическа сила, нито със слепия фанатизъм, не с покорната неграмотност, а с книжовността! И това не е ритмическо хрумване на поета, а отглас на вековната и дълбоката народна вяра в „книжовността, таз сила нова“, отглас на една толкова рядка и странна любов към знанието и просветата. Съвсем не искам да кажа, че у нас винаги е имало само ученолюбиви хора (вероятно те не са повече или по-малко, отколкото при всеки друг народ), но духът на ученолюбието е бил винаги най-уважаван гост. Ако тръгнем назад в историята, ние ще го срещнем още в самото начало, още при Климен и Наум, чуйте словото на Йоан Екзарх и толкова целомъдрената и чиста реч на Черноризец Храбър, минете през робството и вижте как един език буйно и стремглаво расте от Софроний Враченски до Вазов, вижте неподражаемата светлина на читалищата, болезнената привързаност към училището, особеното място на българския учител и огромната любознателност на българина към света, към познанието, към собственото преосмисляне на житейски факти и чужда мъдрост.

Всичко голямо, хубаво и красиво в нашата история е дошло „с книжовността, таз сила нова“.

И обратното – всички нещастия са тясно свързани с невежеството, глупостта, злобата и душевната нищета, които са прогонвали духа на книжовността или са го заменяли с някаква обидна злоупотреба с азбуката на Кирил и Методий.

Наистина от другата страна на историческия кантар стои с цялата си тежест невежеството, стоят духовните потомци на ония, които преди десет века са смятали Кирил и Методий за гръцки идеологически диверсанти и които наистина са предпочитали да се изразяват с езика на конете или кучетата, стои мракът на средновековния фанатизъм на покорството и преклонението, стои злата ирония на духовното еничарство и на така разпространеното в ново време интелектуално ибрикчийство. Опразненото място на мислителя винаги е било заемано от бича на изпълнителя.

Мисля си, че култът към знание и просвета, така разпространен в нашия народ, идва като естествена реакция и противопоставяне на жестоките злини, които ни е нанесло невежеството. Наистина нищо друго не е докарало повече злини на България, отколкото честите триумфи на отчайващото невежество, особено на ония, които гаврата на историята е посочила (или назначила) за водачи.

… Кои са черните ангели на невежеството? Кои са силите, които стоят на пътя на цял народ и създават неговата собствена драма?

Невежеството най-напред е самоотказването на човек да се учи, което е самоотказване на човек да разбира. Има си такъв вид хора с мънички мозъчета и с още по-мънички сърца…Хора, които многообразието на света, седемте цвята на дъгата и ръста на пространството – плашат. Не зная доколко това е наследствено и доколко е придобито, но явно ние си имаме достатъчно от тях. И понеже тъкмо страхът от света и живота е основното чувство у тях, тези невежи граждани търсят закрила у други като тях – и така възниква голямото страшното общество на невежите, партията на невежите… Отказът да се учиш е отказ да разбираш другите, е отказ да разбираш и себе си. Тези граждани нямат никакви сериозни проблеми освен един – как да продължат да бранят дуварите на своето невежество. И най-резултатната стратегия на тази отбрана е – като се заставят и другите да не учат, тоест като се поощри невежеството във всичките му форми.

…Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. 

…Казват, че едно дете на петгодишна възраст задава средно осемстотин въпроса на ден. И това е може би най-позитивната черта у човека. Гражданите от стройните редици на невежеството не задават никакви въпроси. Те знаят всичко, те не се интересуват от нищо, те си имат теория на невежеството, която е закачила етикети навред. Етикетите са отговор, който трябва да бъде заучен. Вие просто запомняте тези отговори и всичко е съвсем просто. Теорията на невежеството ви е снабдила с всичко необходимо, за да ви спести мисленето.

Но все пак и в царството на невежеството има някакъв първичен, детски интерес (интерес на осемстотинте въпроса), който наивни и невинни глави задават. Как да се убие този интерес, как да се накарат тия млади граждани да не задават въпроси, а да гълтат готовите отговори. Разковничето се нарича полузнанието или полуинтелигентността. Колко пъти, вече не помня, съм слушал тези магистри на полузнанието, тези също съзнателно култивирани интелектуални позьори, чието съществуване само сгъстява мрака на общата неграмотност. Господи, нашият чудесен, обикновен неграмотен селянин от началото на века е просто светец със своето уважение към науката в сравнение с тези богато окичени със звания (но без призвания) всевъзможни културтрегери, които всичко могат да ви кажат, всичко да ви обяснят и за които няма тайна в света. Да, последното е много характерно – теорията на невежеството не разрешава съществуването на никакви тайни. Тайна – значи въпрос, значи интерес. Следователно – няма тайни, всичко е обяснено „издълбоко и изтънко“.

Ако светът на победилото невежество спира развитието на духовните сили на един народ, то какво тогава да кажем за пропастите, които то дълбае между един човек и друг човек, как то стимулира неразбирането на хората и оттам омразата, зложелателството, завистта, подлостта и други подобни добродетели. Ако разберете един човек, вие не можете да го мразите, независимо колко ви е приятен или неприятен... но омразата е задължителен атрибут на невежеството...

Тъжни мисли в един светъл ден. …

Въпросът е за човешката необходимост да задава осемстотин въпроса на ден и да иска да знае всичко, и да пита, докато не го научи. Тази необходимост създаде цялата световна цивилизация и тя тласна ръцете на Кирил и Методий да напишат азбуката.

Защото и по тяхна време невежеството бе най-страшната напаст.