То

Един ден  То / онова истинското, невидимото за очите/ се протегна, разтвори като завеса тялото, което го задушаваше, и изскочи на свобода.

Колко години търпеше робството на натежаващото и остаряващо тяло. Колко години упорито го натискаха надолу, че То бе забравило, че съществува синьо небе и ясно слънце. И сега То изскочи, с учудваща пъргавина, и разтвори очи

- Господи, светът е прекрасен! Есента е толкова топла, нежна и красива. Защо по дяволите толкова време трябваше да стои затворено в онова тясно пространство между сърцето и белия дроб, пространство, в което ехтят ударите на сърцето и недоволни от храненето червата къркорят, къркорят....

Стресната от неговото бягство Тя изстена - Тя, душата, затворена в хипертоничното сърце и постоянно тъжна в последно време. Тя изпитваше неистова радост,че не е сама,че То е продукт на нейната екзистенциална радост и,че То е свидетелство за онова, което наричат смисъл на живота. Сега, когато То избяга, Тя остана самотна, вперила поглед към нищото

 Странна работа, някога беше мъжко момиче и сълзите полагаха нечовешки усилия, за да излязат и се разлеят по страните на онова, което трябваше да бъди неин дом. Сега сълзите толкова бързо се стичат, сякаш си забравил кранчето на чешмата постоянно пуснато. Проява на слабост, на меланхолия или на неистова нужда от нещо истинско са те? Не знаеше Тя.  През последните години беше наедряла и пораснала, имаше самочувствие на човек, преодолял множество изпитания и станал по-силен.  Каква ирония...болката ни прави силни т.е свикваме с нея и съвсем тенденциозно се поддавам на магията на самоизмамата.

А имаше време, когато Тя имаше криле и гледаше света от високо.

Много, много отдавна тя се приземи, самозалъгвайки се, че е доволна от живота, и заживя спокойно, или й си искаше да е така.

И тогава времето…ах, времето,… то стремглаво вървеше напред, не - лети и отброява изтичащите минути

самоизмама,

лековерност,

невъзможност

и тъга.

Да тъгата…

Тъгата  истината за живота.

След като То избяга, Тя остана толкова сама, че имаше неистова нужда от внимание, от надежда, от илюзия

И най-странното е, че Тя вместо да избяга, остана при Него. При онова застаряващо, нажежало от излишни килограми и излишни години тяло.

Не мога да разбера, кога Тя се сроди с Него. Спомням си, че някога Тя търсеше хармонията между тях, но беше невъзможно. Младото тяло гореше от страсти и желания и правеше такива неща, от които То се срамуваше, но в последствие се гордееше, защото съзнаваше, че тялото, което хедонистично търсеше насладата, бунтуваше пред безсмислието на битието.

Господи, Тя го мразеше, ах, как го мразеше….но мина време и Тя беше наказана…тялото старееше,

наедряваше,

разлояваше се

И завличаше и Нея в лоното на страданието.

Тя искаше да се освободи, но съзнаваше,

че не може,

че се страхува,

че се е сраснала с това оглупяващо тяло и се примири

Започна да се грижи за него,

започна да му съчувства,

започна да осъзнава, че нейното безсмъртие е свързано с него.

Тя се страхуваше за него и колкото опознаваше света и знанието,

Толкова ставаше по-тъжна

и по-тъжна

и по-тъжна.

Хорацио, тъгата е мъдрост.

О, Дон Кихоте…мъдростта е лудост.

Мой малък принце…светът е несъвършен, но се нуждае от мечтатели, защото иначе всичко загубва смисъл.

Хайде, Ахиле, води битка със старостта и унинието. Ще ти победиш ли, когато си загубил онова, което а е невидимо за очите,

но е най-истинското.

…

 И докато Тя се луташе в съмнения, То продължаваше да лети,

да лети,

да лети…

Може би търсеше теб,

или пък ти Го повика.

Не е лошо да го задържиш, защото един ден  остаряващото и натежаващото тяло ще спре да съществува.

Тя ще избяга с писък.

А само То ще продължава да носи онова  най-истинско ,

и ще предава смисъл на живота.