Това е животът

снимка: Петя В.

Здрачава се …идва онова междинно време между деня и вечерта.
Слънцето бърза към другия край на земята.
Ухае на гора и прясно окосена трева.
Сеното…сто билки, носи мирис на планина и детство. Носи спомена за онова безгрижно време, когато легнал в сеното гледаш облаците и фантазията ти да рисува различни небесни картини, разказваш небивали истории и се вслушваш в гласа на тишината…
В мига, когато изчезва слънцето, избухва червено зарево и притаяваш дух, защото е толкова красиво,че не можеш да дишаш…
Това са вълшебните моменти ,кои то те карат да пожелаеш да продължат вечно.
…
Мълча.
Търся в мислите си, онези далечни приятели, които биха оценили този миг. Знам, че когато им го разказвам, ще бъде отново хубаво, но няма да е толкова вълшебно. Самотата в такива моменти остро напомня за себе си и тъгата… ах, тъгата отново отключва сърцето ми.
Забелязала съм, че тя ме спохожда в най-неподходящите моменти. ..Всяко изживяване е самотно в своята основа. Дори и когато скриваш лице в нечие рамо,
дори и когато откриваш топлината на нечия ръка,
дори и когато оставяш някой да те води някъде…
Ето как красотата на нощното небе, тишината на планината, прохладният вятър и примамващата светлина на огъня отново ме връщат към себе си..
И си спомням…
Мъж край огъня,
бутилка вино и дълъг разговор със себе си.
Мъж край огъня,
мирис на дърва и цвърчене на месо, изпълващ въздуха с очакване.
Мъж, хвърлящ съчки в огъня, и дете, сгушено до неговото силно рамо.
В съзнанието ми огъня винаги върви с образа на мъж…
дядо, който  раздухва огъня в печката в студената зимна утрин;
баща ми от когото ухае на детство;
приятелят, чие то лице се мени, но търпеливо ме чака там на края на спомена,
в началото на копнежа
И усмивката, подарена на някого в деветия час на деня.
...
Отблясъкът на летния огън играе по бутилката с вино. 

Смях и весело подвикване край огъня.

 Незначителни, повърхностни разговори, желание да замълча.
…
„…и залязва слънце и бърза към мястото, което изгрява.”
…
И е хубаво когато след залеза, след нощта можем да дочакаме изгрева.
Можем да го видим зад боровете или отразен в гладката като огледало водна повърхност.
Да потънем в уханието на лятната утрин,
да потреперим, когато мием лицето си със студената планинска вода,
да затаим дъх, отпивайки горещото кафе…
Това са миговете на щастието.
На онова човешко щастие да усетиш красотата,
да изживяваш неповторите мигове на вглеждането в природата,
да се докоснеш до спомена ,
да потърсиш приятеля, на когото можеш да разкажеш всичко това.
Да се върнеш към думите на Еклисиаста , за да осъзнаеш своята временност, без да страдаш от това.
„Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява.
Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения.
Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак.

 За всяка работа се иска труд; човек не може всичко да изкаже; око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.

 Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето.”

Това е животът!