Най-сетне си дадох сметка,че остаряването
не ме плаши.
Плаши ме болката от раздялата.
Плаши ме неизбежната самотност.
Плаши ме отдалечаването на спомените.
Плаши ме липсата на лудости,
на онези емоционални глупости, които ни
караха да усещаме живота вътре в нас.
Липсва ми възможността да се изненадам в
хората,
луксът на доверието,
храмът на истината…
Имам обаче своите убежища, достъпни само
за малцина.
Имам възторгът на млади хора, изкушени от
словото.
Имам си вярата и упованието,
Любовта,
две момчета с моите очи.
шумът от разлистена книга,
огледалото на собствената съвест и
мисълта,че още съм тук,а
това не е малко, нали?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Можете да използвате някои HTML маркери, например:
<b></b>, <i></i>, <a href=""></a>