Следпразнично за Васил Левски

Българинът обича празниците, на които демонстрира своя патриотизъм.  Обича да изписва своята националност с главна буква,не зачитайки  правописната норма, защото иска да се чувства голям и значим, поне в празничните дни.

Българинът обича да изрича като свои думите на онези, чието величие не може да бъде опровергано.  Обича да се врича, да се въодушевява, да се чувства сроден с традициите. И в това няма нищо лошо, само дето такива чувства преживява само по празници.

И медиите са обхванати от същата еуфория. Всяка, според целите си, преповтаря едни и същи новини, с едни и същи думи, с малко променен ъгъл към събитието. Придават смисъл на събитията от празничната програма, демонстрирайки присъствие или отсъствие.

Знам, че до тук изгубих час от читателите, които са очаквали дитирамби. Знам и честно казано - не ми пука, защото други  ще ме разберат. Онези, за които Левски е не само икона и герб, а морален стожер и основа за изграждане на най-чист характер.

От години не ходя на тържествените зари проверки,  защото не издържам да гледам политическия елит в надпревара да докаже идейното си родство с Апостола. Не понасям напъните за патриотична извисеност, не понасям пупулисткото поведение.  Всички знаем,че с думи не се работи за развитие на отечеството. С думи не се печелят сърцата на хората, които искат да живеят като „равни с другите европейски народи”. Не ми харесва и дългото изреждане на имената на онези, които изпращат и полагат венци и цветя пред паметника на Левски дистанционно. Защото смисъл в този акт има когато  полагаш цвете с чисто сърце, когато навеждаш глава и се прекланяш пред величието на един човек, дръзнал да бъде свободен в една робска страна. И бил по-свободен от нас, родените в независима държава.

Да застанеш пред паметника на Левски смисъл има, когато прозреш  своята  същност, когато се вгледаш в себе си и си зададеш въпросите: Какво направих аз, за да се доближа до идеите на Дякона? Какъв човек искам да бъда?. Какво осмисля моя житейски  избор? Как защитавам достойнството си на човек и българин. Не главната буква предава смисъл на думата българин, а вътрешната човешка същност.

Мирослав Колев- приятел, за когото патриотизмът не е самоцелно поведение, успя  със снимките си от празничния ден, да улови онова настроение, което изпитвам пред паметника на Левски.

Малката непозната  Маги, родена  може би 175 години след Апостола, стояща пред извисяващия се паметник на Левски. Чисти детски очи, светнали от едно ново усещане. Необичайна празнична премяна, цвете в малката детска ръчичка, топла усмивка.. . Малката Маги, която не разбира какво е величие, какво е истина, какво  - родолюбие, но живее в мига на онова най-истинското докосване до истината,величието и родолюбието.

Не е важно дълго да си философствал над тези понятия, не е нужно да демонстрираш качества, зад които прикриваш човешката си малоценност. Важно е да си извървял онзи светъл път в себе си, да си срещнал, съпреживял, почувствал смисъла на две простички думи- любов и свобода. По този път ние вървим сами, но изграждаме себе си, съизмервайки се с онези, които знаят смисъла на любовта и свободата, които са живели и са умирали, доказвайки го.

Любовта е основание, цел, причина, смисъл, начало, път, просветление, пълнота, истина. Тя осмисля избора, тя е ориентир и стожер. Любовта към всичко онова, което те прави човек.

А свободата…свободата е себеизвисяване, достойнство,чест, криле, сила, кураж. Свободата е изпитание и възможност за неговото преодоляване. Безумие и възторг, себепознание и правда. ..За мен тези две думи се сливат с образа на Васил Левски. Така го усещам истински и се опитвам да вървя по неговия път. Доколкото мога и доколкото искам. Защото свободата е избор да бъдеш това, което искаш, и в празник, и в делник. Да бъдеш това, което ти е достатъчно, за да осмисли направеното от теб и да начертае пунктирите на онова време, над което нямаме власт- бъдещето.

И днес - след деня, озарен от раждането на Апостола,слънчевата Маги, приятелят Миро и аз замираме в онзи момент, когато малки детски ръце полагат цвете в скута на времето. На онова време, което няма власт над живота и делото на Васил Левски.