Импресии

Парк Ашикага, Япония

Протягам ръка и докосвам лилавите върхове на дървото в края на улицата…

Щастлива съм, че мога да ги докосна с ръка.

Вече не питам защо дървото е лилаво.

Вече не искам да знам, защо е израснало в края на пътя.

Дори не ме впечатлява фактът, че е само и очертава края на хоризонта

Стига ми, че мога да погаля върховете му.

.......

Главата ми – бяло глухарче.

Чакам нечии устни да ме издухат в безкрая.

Представям си зелена поляна, 

оживяла от хиляди, хиляди глухарчета

и дете, 

което си прави букет от тях.

Зеленото е още по-живо от ефирността на бялото.

Русата коса на детето грее като слънце.

И времето спира.

Вече не се задъхва

Вече тръпне в очакване на онзи полет,

който ще превърне бялото глухарче в облак от нежност,

реещ се над пролетно зелена поляна.

Чакам детски устни, за да се превърна в реалност.

 ........

Думите се зазиждат в дълбините на душата ми.

Разбивам стените с юмрук,

с глава,

с надежда

с  вяра и очакване…

Стената става по-дебела,

Парк Ашикага, Япония

думите избледняват,

и не защото губят смисъла си…

И така дни и нощи,

 нощи и дни...

Светлина и тъмнина,

синьо и сиво,

Жълто и зелено,

Зелено, зелено…

Тъгата се разтваря в топлия скут на безвремието

и загубва смисъла си,

зазидана в безкрайното безсилие на думите.