Умно четене и забавно писане

Кой казва, че четенето не е интересно? Кой казва,че писането е досадно?
Само този, който никога не се е докосвал истински до словото.
Само този, който не се е доверявал на фантазията си и не я е следвал през девет морета..
Само този, за когото цветовете са само част от модерните десени дрехи .„
А за нас е различно.
И нищо, че е лято, и нищо, че е ваканция, ние се забавлявахме  с  четене и писане. Дори и да не ви се вярва. 
Кои сме ние? - аз и първите смелчаци, които полюбопитстваха да разберат като какво е това курс по творческо писане.
Това са Ангел и Габриела, Петя и Надежда  Кристиян и Мартина, Самуил и Николета.
Местата на срещите ни бяха различни. и неповторими като атмосфера и излъчване.
Писахме под лозницата в Националния музей "Васил Левски", в сенчестите дворове на Историческия музей и Площаковата къща. В дома на Райно Попович, в Белия двор,в Бухаловия хан. Колко много история, колко много възрожденски дух попихме. Невероятно! Навсякъде ни посрещаха с радост, правиха ни подаръци, пихме заедно чай, ядохме локум на клечка. Историята на една топла баничка и недопита боза се превърна в особено литературно преживяване.
Истината е, че не ни стигнаха часовете и смятаме да продължим и през есента.Защото Кристиян заяви,че започва да пише книга, а Марти иска да съберем нашите истории в сборниче...За това е все още рано, но когато има желание няма невъзможни неща.

Ако искате да откриете света на словото, може да се присъединете към нас.
"Умно четене и забавно писане" ще продължи през септември.
Срещите ни ще бъдат веднъж седмично в рамките на два часа. И ще продължат до пролетта. С такса от 25 лева на месец.
А мястото ще бъде невероятно, обещавам!


За връзка телефон 0877216670

Марти, Сами , Криси и Ники

Габи и Ангел

Петя и Надя

А сега да си починем :)

Специални благодарности на : Маргарита Генева- председател на РСО на КТ "Подкрепа", на  

Дора Чаушева и екипа на национален музей "Васил Левски", на  Мария Деянова и нейните колеги от Историческия музей в Карлово , на Деспа Ненова и нейния екип от възрожденския комплекс "Старинно Карлово" . 

Щастлива съм, че работим заедно! 

Душите ни се срещнаха

Спомням си 27 юли 2002 година, обедната новинарска емисия...казаха, че си си тръгнал от нас...Залакът хляб заседна в гърлото ми и онемях...Знаех, че ти не просто си тръгна от нашия свят, ти избяга от нас ,човеците, от нашата завист, дребнавост, озлобление...Тялото страдаше мъчително, нараняваха те, измъчваха те, но но духът ти успяваше да се издигне над нас, колкото и да се оптиваха да те приземяват.
В омаята на моята младост, някъде високо - високо, душите ни се срещнаха...и се обичаха, и летяха, и тъгуваха, и  в самотата си те не бяха самотни.
Сега когато разлиствам твоите книги, душите ни отново се намират и те усещам целият, изпълнен със светлина и радост, абсолютно свободен.
...
Поете мой,
поезията е магия,
поезията е жива вода,
позията е любов
и безсмъртие е тя!

...Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Но българин. И жител
на Бургас...

/"Кълна ви се "/

Следпразнично за Васил Левски

Българинът обича празниците, на които демонстрира своя патриотизъм.  Обича да изписва своята националност с главна буква,не зачитайки  правописната норма, защото иска да се чувства голям и значим, поне в празничните дни.

Българинът обича да изрича като свои думите на онези, чието величие не може да бъде опровергано.  Обича да се врича, да се въодушевява, да се чувства сроден с традициите. И в това няма нищо лошо, само дето такива чувства преживява само по празници.

И медиите са обхванати от същата еуфория. Всяка, според целите си, преповтаря едни и същи новини, с едни и същи думи, с малко променен ъгъл към събитието. Придават смисъл на събитията от празничната програма, демонстрирайки присъствие или отсъствие.

Знам, че до тук изгубих час от читателите, които са очаквали дитирамби. Знам и честно казано - не ми пука, защото други  ще ме разберат. Онези, за които Левски е не само икона и герб, а морален стожер и основа за изграждане на най-чист характер.

От години не ходя на тържествените зари проверки,  защото не издържам да гледам политическия елит в надпревара да докаже идейното си родство с Апостола. Не понасям напъните за патриотична извисеност, не понасям пупулисткото поведение.  Всички знаем,че с думи не се работи за развитие на отечеството. С думи не се печелят сърцата на хората, които искат да живеят като „равни с другите европейски народи”. Не ми харесва и дългото изреждане на имената на онези, които изпращат и полагат венци и цветя пред паметника на Левски дистанционно. Защото смисъл в този акт има когато  полагаш цвете с чисто сърце, когато навеждаш глава и се прекланяш пред величието на един човек, дръзнал да бъде свободен в една робска страна. И бил по-свободен от нас, родените в независима държава.

Да застанеш пред паметника на Левски смисъл има, когато прозреш  своята  същност, когато се вгледаш в себе си и си зададеш въпросите: Какво направих аз, за да се доближа до идеите на Дякона? Какъв човек искам да бъда?. Какво осмисля моя житейски  избор? Как защитавам достойнството си на човек и българин. Не главната буква предава смисъл на думата българин, а вътрешната човешка същност.

Мирослав Колев- приятел, за когото патриотизмът не е самоцелно поведение, успя  със снимките си от празничния ден, да улови онова настроение, което изпитвам пред паметника на Левски.

Малката непозната  Маги, родена  може би 175 години след Апостола, стояща пред извисяващия се паметник на Левски. Чисти детски очи, светнали от едно ново усещане. Необичайна празнична премяна, цвете в малката детска ръчичка, топла усмивка.. . Малката Маги, която не разбира какво е величие, какво е истина, какво  - родолюбие, но живее в мига на онова най-истинското докосване до истината,величието и родолюбието.

Не е важно дълго да си философствал над тези понятия, не е нужно да демонстрираш качества, зад които прикриваш човешката си малоценност. Важно е да си извървял онзи светъл път в себе си, да си срещнал, съпреживял, почувствал смисъла на две простички думи- любов и свобода. По този път ние вървим сами, но изграждаме себе си, съизмервайки се с онези, които знаят смисъла на любовта и свободата, които са живели и са умирали, доказвайки го.

Любовта е основание, цел, причина, смисъл, начало, път, просветление, пълнота, истина. Тя осмисля избора, тя е ориентир и стожер. Любовта към всичко онова, което те прави човек.

А свободата…свободата е себеизвисяване, достойнство,чест, криле, сила, кураж. Свободата е изпитание и възможност за неговото преодоляване. Безумие и възторг, себепознание и правда. ..За мен тези две думи се сливат с образа на Васил Левски. Така го усещам истински и се опитвам да вървя по неговия път. Доколкото мога и доколкото искам. Защото свободата е избор да бъдеш това, което искаш, и в празник, и в делник. Да бъдеш това, което ти е достатъчно, за да осмисли направеното от теб и да начертае пунктирите на онова време, над което нямаме власт- бъдещето.

И днес - след деня, озарен от раждането на Апостола,слънчевата Маги, приятелят Миро и аз замираме в онзи момент, когато малки детски ръце полагат цвете в скута на времето. На онова време, което няма власт над живота и делото на Васил Левски.

Учителят трябва да е свободна личност

И така традиционно отношението и към нашата гилдия е двуполюсно - от „осанна” до „разпни го”. Традиционно изпяваме „напред, науката е слънце”, а лесно губим пътя в мъглата на недоверието, несигурността, апатията и симулирането на дейност и ангажираност. И става така, че живеем един балон от фалшиво самочувствие и илюзорно развитие. А това е много, много опасно за бъдещето. Казвам ви всичко това, не, за да ви огорча в навечерието на празника, а да провокирам мислене в посока към истинската промяна, тъй необходима в това време, в което балонът всеки момент ще се спука. Казвам ви всичко това, защото след 30 години в училище аз не мога да приема, не мога и не искам да разбера поведението на моите колеги, които живеят в страх за хляба си. Не мога да приема лицемерното поведение пред по-висшестоящите, фалшивата загриженост за съдбата на децата ни. Казвам, че е фалшива, защото, когато учителят не е свободна личност, когато прави компромиси със своето достойнство, той ще възпита себеподобни – безпринципни и страхливи хора. Аз знам и винаги съм вярвала, че само свободна и знаеща личност, може да създаде амбициозни и сигурни последователи.

Няма какво да се лъжем - днес училището не е единственият проводник на знанието. Интернет по достъпен и интересен начин доставя всякаква информация. Затова днес ролята на учителя не е да бъде „прозорец към света”. Той трябва да дава пример за гражданско поведение, той трябва да показва как да се отсява истинското знание от лъженауката и най-вече - да провокира детето да мисли. Когато създадем мислещ млад човек, той ще оцени знанието, ще търси начин да развие уменията си и най-вече - ще има достатъчно опорни точки, за да развие своята личност. Не е достатъчно само да говорим за силата на знанието, за патриотизъм и демокрация, а трябва на дело да го покажем.

Преди дни в последния час по литература един мой ученик ми написа нещо, което дълбоко ме трогна. „Вие ме накарахте да мисля и да обичам и аз станах тъжен човек.”

Смятам, че ние, възрастните, сме големи длъжници на децата си. Задоволяваме материалните им желания, даваме пари за оборудване на компютърни кабинети. Ние им внушаваме, че най-важните предмети в училище са информационните технологии и чуждите езици, така подсъзнателно им подсказваме, че по този начин те могат да успеят в живота, но не тук - в България, а по света. Ние сме причината най-знаещите, най-амбициозните да търсят реализация в уредени държави. Ние и само ние сме виновни, защото преди да учим другите, трябва да сме оформили себе си. Да имаме ясни цели и представи за бъдещето.

Затова трябва да работим със сърце и душа, трябва да сме последователни в принципите си, трябва да възпитаваме уважение към реда и да върнем доверието в институциите. Да покажем на децата си, че сме достойни хора.

Честит празник!

текстът е част от мое изказване от 13 май 2016 г. .

Трети март - възкресението на българската държавност

Проф. д.и.н. Иван Стоянов -
председател на Фондация „Васил Левски”
в. "24 часа", 1.03.2016г.

В навечерието сме на националния празник на България Трети март. На този ден ще слушаме националния химн, ще славославим героите, паднали в борбата за свободата на България. Ще се прекланяме пред руси, белоруси, украинци, финландци, пролели кръвта си на хиляди километри от родното огнище, за да помогнат на брата роб. Гвардейците ще показват своите умения, а политици ще произнасят прочувствени патриотични речи. Гражданите ще полагат цветя пред паметниците и ще свеждат смирено глава пред подвига на героите.

Но си струва на този ден да се замислим и за нашето житие битие. Струва си, защото сме уж в Европейския съюз – поне документално, но във всяко друго отношение си оставаме най-бедната европейска държава, в която корупцията процъфтява. Така ни казва не някой друг, а Брюксел и няма основание да не вярваме в тази констатация, а и всеки един от нас изпитва тази констатация всеки ден на собствения си гръб.

Ако ние, българите, не закъсняваме и не изоставаме в сравнение с останалите европейски народи означава, че нещо не е наред. Закъсняваме с влизането си в Новото време – с няколко века. Разбира се, причини колкото щеш: и обективни – османското робство продължава почти цели пет века и както и да го наричаме – робство или владичество, то си е и едното, и другото; и субективни – българи сме си и такива ще си останем, поне докато ни има. И е добре, че е така – иначе как ще се различаваме от съседните и по-отдалечените европейци? Закъсняваме с приемането на Григорианския календар – с приблизително три века и половина. Той е факт още от 1582 г., а Радославовото правителство го приема чак през 1916 г. Въвежда го точно преди 100 години, но нито един правителствен кабинет след това та чак до днес не може да разбере значението на този акт. А той е много простичък – влизаме „в крак” с Европа-та, макар и „малко” позакъснели. Това е смисълът на направеното. И уж влизаме „в крак” с обетованата земя, ама в действителност съвсем не влизаме, защото през 1916 г. след 31 март следва 14 април – т. е. стопява се натрупаната разлика между Юлиянския и Григорианския календар и всичко си идва на мястото, но кой да го разбере. Всички или почти всички си слагат отново допълнителните 12 дни за ХІХ в. и 13 дни за ХХ век към датите и след 14 април 2016 г. Това го правят най-вече официалните държавни органи, които са „законодатели” в отбелязването на годишнини, празници, национални празници, чествания и какво ли още не. Но нали са добавени веднъж тези 13 дни, които изчистват натрупаната разлика за всички векове преди това и редно ли е да ги добавяме отново и отново – ще попита някой по-четящ ученик, защото все още има и такива. Нека всеки застане на мястото на учителя, който трябва да отговори и ако може – да го направи.

Цял един век ние, българите, не можем да разберем и да се оправим с датирането на собствената си история, на собственото си битие и житие, но се напъваме да решаваме световни проблеми. Което означава, че закъснението ни с век на фона на предходните посочени примери си е чист напредък. Но краят му не се вижда и ако държавата днес, един век след събитието, не може да разбере, че то се е случило, не е изключено някой такъв като пишещия тези редове да се „заяде” след още някой и друг век за същия въпрос.

Само след два дни ще отбелязваме официалния си национален празник Трети март. Това би трябвало да е денят на сключването на Сан-Стефанския мирен договор между Русия и Османската империя през 1878 г., с който се обявява възстановяването на българската държава. Договорът бил прелиминарен. Прелиминарен, прелиминарен, ама за него знае дори и днес всеки български гражданин, а ако попиташ за Берлинския договор най-вероятно ще ти отговорят, че днес в Берлин има цели два турски квартала – Кройцберг и… забравих как се казваше другият. Само че Договорът в Сан Стефано не се сключва на 3 март, а на 19 февруари 1878 г. И българите трябва да знаят защо. Граф Николай П. Игнатиев иска да ознаменува две важни годишнини от руската история, свързани с царстващия император Александър ІІ. На 19 февруари 1855 г. той е коронясан за самодържец на руската империя. На 19 февруари 1861 г. същият самодържец със специален манифест отменя крепостничеството в Русия и точно поради това получава прозвището „освободител”, а не защото освобождава българите от агарянското иго, макар че ние си го приемаме за такъв точно поради тази причина. Тази дата явно е свещена за руската империя и история, защото и сърбите след разгрома си в Сръбско-черногорско-турската война също подписват мирния договор с османците, с помощта на Русия и същия Николай П. Игнатиев, на 19 февруари 1877 г. Няма лошо – нали сме братя по съдба, пък и в тази война участват около 2500 български доброволци, в нея се ражда песента „Шуми Марица”, която по-късно става и химн на българите и още, и още… Така че датата 19 февруари е свещена не само за русите, ами още за сърбите и особено за българите, които докато са на тази земя ще мечтаят за Сан-Стефанска България.

В този случай – с отбелязването на националния празник, българите закъсняват само с 13 дни. Е, това си е такъв напредък, в сравнение с другите посочени примери, че ние можем да се чувстваме дори горди. Само че тези 13 дни си ги добавяме вече цял век, след като вече веднъж са добавени, и не е изключено да достигнем „рекордите” си с първите два посочени случая – влизането в Новото време и въвеждането на Григорианския календар. Което ще рече, че трябва да се замислим доста сериозно върху този проблем и това с особена сила важи за законодатели, администратори, президенти и там разните му други държавни структури. Иначе уж сме „в крак” с Европа-та, но само на книга, а в действителност сме си все толкова далече, колкото и преди 1916 г. – поне в датирането на историческите събития. И не само!

Днес, в навечерието на националния празник, от телевизионните екрани и от българските радиа твърде често се чува един „девиз” на Левски, който той не е произнасял никога приживе, а ако си го е помислил там, горе, някой трябва да е съвсем ортак със световния творец и законодател, за да го научи от него. „Тоз, който ни освободи, той ще да ни пороби” – това е текстът на рекламния клип на „новия” филм за Левски – една трудно обяснима гавра с Големия Карловец. Но колко „модерно” звучи днес подобен девиз и то изказан от кого – от Апостола на българската свобода. Нищо, че дори всички начинаещи историци знаят, че Левски няма предсмъртен завет. Синът на Гина и Иван Кунчеви има един друг безценен завет, който българите трябва да знаят и който е написан от неговата ръка – „В България не ще има цар, а народно управление и всекиму своето… Свобода и чиста република!” А последните документирани думи, изказани от него и записани в следствения протокол от разпита му на 9 януари 1873 г. , са следните: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия”. Нека всеки се замисли над тези предсмъртни думи на Апостола на свободата, на нашия, на българския Апостол. И нека всеки да си отговори – прав ли е той или не? Не, няма смисъл да поглеждаме крадешком към съседа в метрото, четящ същия материал. И той се чувства толкова неудобно, колкото и всеки, прочел тази предсмъртна присъда на Левски над своите съвременници. Присъда, която уви, трябва да признаем е и точна, и ясна, и категорична, и… вярна – като всички мисли на Карловеца. И се отнася не само за неговото време!

Честит национален празник, скъпи българи!

Среща със Стефан Цанев

Имало е по-мрачни времена.

Имало е по-страши времена.

Времена на терор,

времена на кървави мистерии.

Но историята не помни по-срамни времена –

о, мое време,

време на Голямото лицемерие.

Векът на голямото лицимерие.

На маските и фалшивите величия, на показното милосърдие, на подменените надежди и вери, или огризки от вери, изхвърлени в боклука на модерните общества. Време, в което духовното, съществува в енигмата на времето, но материалното властва, марширува, узорпира, сваля и издига тирани.

 И точно това… да запазиш духовното, да се движиш на границата, без да се предаваш на пошлото, стана смисъл и цел на една част от хората, живеещи по света и на нашата географска територия. И предизвикателството да запазиш баланса, да не изпаднеш в идиотското веселие на простака и да не потънеш в дебрите на самотността на личността, прозряла безсилието на ума. И на тази разделителна линия като стожери стоят хората, които създават духовност. Те градят светове, те знаят, те помнят, те търсят и намират, те споделят и вдъхновяват, и те провокират да изследваш тяхната вселена, дават ти пътеводител, за да търсиш и намираш пътя.

И ние, галактическите стопаджии, дръзваме да тръгнем напред. рискуваме, защо осъзнаваме, че не можем да се завърнем там при нищото - при взривения от предрасъдаци и лицемерна значимост наш свят. Свят на объркани ценности, загубен морал, поругана красота, на сблъсък и противопоставяне. И в такива моменти хората на словното възприемаме като пророци. В такива моменти, техните думи дават отговор, намират  изход, стават спасение.

Проклятие или предизвикателство е да живееш в интересни времена? Не знам, но е трудно .И тогава, когато светът се завърта, ни е нужен онзи модел човешко поведение, което да ни дава сила, кураж и ни помага да изградим принципите на човешката си същност и да ги отстояваме. Много важен е този момент особено за младия човек, който се лута в търсене на себе си. В моята младост един от хората, които ме водиха напред беше Стефан Цанев. И през всичките последвали години той се оказа устойчиво праволинеен. Думи като свобода, чест, бунт, достойнство, смелост намираха смисъл в неговото слово. И аз не само им вярвах, аз ги следвах, възторгвах се, мечтаех, борих се за своити малки човешки каузи и търсех смисъла на нещата, на чувстваха, на живота. И през тези повече от 30 години не се почувствах предадена, излъгана, подмамена. Защото и Стефан Цанев не измени на себе си.

А това е много, много важно за мен, а сигурно и за вас.

Така се осъществи и скрепи доверието между мен и писателя, драматурга, поета Стефан Цанев.

Той не ме подведе, а аз продължавам да го чета с удивление. Защото днес мисля, че най-голямата философия на живеенето е да съхраниш удивлението и любопитството си. Да изградиш и запазиш своя дух, да се предпазиш от потъване в суетата и делничното.

Знам, че подобни чувства и мисли изпитват и много мои приятели и  изразявам не само своята, но и тяхната благодарност от това, че Стефан Цанев ни остана верен. За това, че заедно извървяхме безценното пътуване към света на истинското. Че продължава като Вергилий да ни води през ада на съмненията, на несигурността, на пропадането на света, но и да ни извежда до чистилището. Да следваме неговите стъпки в облаците, носейки бремето на своя живот и на съдба. и да разберем, че земята е огромна синя сълза, отронена от окото на Бога.

И можи би стойността на създаденото от Стефан Цанев е и в това, че той не е безгрешен. Много читатели се почувстваха обидени от неговите хроники, от отношението към историческата правда. Но и това преживяване, мисля, има позитивен ефект. Предизвика разговори, спорове, а всичко това е важно, за онзи процес на мислене, на разбиране. Това е провокацията, за която говорих.

Много пътища извървяхме ние двамата с теб, поете. Много мигове на мълчание, на вцепенение пред словото, на преживяване и на мислене, мислене…. Аз съществувам, защото мисля. Защото смисълът е да се достигне до онова състояние на духа, в което чувство и мисъл се сливат и извисяват. Тогава се освобождаваш от ненужното и си готов да летиш.А летенето е абсолютната свобода.

„Човек е единство от плът, дух и ръководо начало”- написа през четвърти век Марк Аврелия, един римлянин покорявал земи, но сам пишеш за величието на свободата. Точно това ръководно начало ни държи изправени и горди. То е цел и смисъл, логика и емоция, то е фундамента, върху който се развива нашата личност. И тогава се докосваме до величието на тези, които прокарват пътищата, които окастрят храстите, за да ги направят по-широки, за да можем да ги следваме.

Много пътища прокара Стефан Цанев в съзнанието на няколко поколение българи и макар новоизлюпени интелектуалци да го обвиняваха в черногледство, в постоянно поучаване, не успяха да обезценят словото му. Чуват тези, които искат да чуят, разбират тези, които искат да разберат.

Словото е сила не само когато се изрича от  сърце и душа, а когато достига до сърцето и душата на този, който търси. И тогава изпитанията по пътя си струват.

Творчеството на Стефан Цанев не е само провокация към мислищия, търсещия и съпреживяваш човек. Той е разговор и със себе си.

Този разговор, най-вероятно продължава и сега поетът там край брега на морето. На вечното и едновременно непрекъснато променящото се море. Разговорът надявам ще роди нови стихове, нови пиеси, които очакваме с нетърпение. А до тогава да помълчим в тишината на сърцето.

Есенни дни на книгата

Карлово,16.11.2015 г.

Лисицата изскимтя и се събуди.

Беше нощ - топла и тиха. Погледна небето, тук-там блещукаха звезди. Далече, далече се движеше някаква светла точка, премигваше и бързаше да се скрие зад хоризонта.

Нещо загложди в очите на лисицата и малки вадички протекоха по муцуната й.

Беше сънувала малкия принц и когато се събуди, усети такава празнина,че й дожаля за себе си.

Знаеше, че малкият принц е там на своята планета, която не се вижда в тази беззвездна лятна нощ, знаеше, че той е зает с изскубването на своите боабаби и в грижите за своята роза.

Знаеше, но нали вече беше опитомена,  можеше да изпитва тъга.

И лисицата се сви, затвори очи, примамвайки съня. Сега усети, че се носи над земята, далече, далече към ослепителната светлина на звездите.

Лисицата се усмихваше, заспивайки.

…

Малкият принц седеше, провесел крака от своята малка планета. Беше капнал от умора, изкорени днес цели 63 боабаба. Беше щастлив, нямаше какво да застрашава розата, и тя радостно го даряваше с най-прекрасната си усмивка. Малкият принц погледнат в посока към Земята, за миг си спомни своята стара приятелка- лисицата. Усмивка озари лицето му.

 После  стана и продължи работата си, защото никога не се знае кога можеш да пропуснеш да изкорениш някой боабаб и той да завземе сърцето ти.